НОВИНИ

Доц. Иво Петров: Българите сме прекалено големи индивидуалисти и не сме научени да работим заедно 03.11 13:12

Д-р Мирослав Ненков не е получавал официално предложение да стане министър 01.11 10:12

Доц. Сашо Асьов: Хирургът се учи много повече от една усложнила се операция, отколкото от сто, протекли гладко 27.10 14:54

Здравната каса няма да плаща нови лекарства през 2018 година 27.10 11:52

Проф. Никола Владов: Не бих започнал здравната реформа по начина, по който я започнаха 20.10 17:00

Доц. Иван Димитров: Четенето намалява риска от Алцхаймер 18.10 16:51

Нови изисквания на властимащите обричат пациенти 13.10 19:30

Директорът на Фонда за лечение на деца упражнявал натиск върху родителите 13.10 19:23

Проф. Златислав Стоянов: Смяната на часовото време ни коства седмица за адаптация 11.10 17:28

Прекомерното изпотяване е вече лечимо 11.10 16:56

Още новини

Проф. Коста Костов: Трябва да заличим последните 25 години и да започнем отначало

10.11 | 17:45

| Екип на Дарик

Снимка: Дарик радио

„В политически план България трябва да заличи абсолютно всичко, което се е случило в последните 25 години, и да започне отначало, защото в този период е била управлявана не от демократи, а от версификатори на демокрацията и от демокретени.” Това е тезата на един от най-добрите специалисти по белодробни болести у нас проф. Коста Костов, който взе участие в проекта „Размяна на вратовръзки.” Медикът сподели, че често сe замисля как, когато през 1991 година е заминал да защитава дисертация в чужбина, може би не е трябвало да се връща в България. Проф. Костов е на мнение, че лошите ни управници не ги избират тези, които гласуват за тях, а добрите хора, които не гласуват. „Аз съм от добрите и затова съм си ги избрал,” признава той. „Размяна на вратовръзки” е проект на Дарик и egoist.bg, в който Ви срещаме с 25 мъже, оставили немалка следа в родната история през последния четвърт век. С проф. Коста Костов разговарят Маринела Величкова и Константин Вълков.

К.В. На кой етаж сме сега?

Петнадесети.

К.В. „Повдигам се да стигна прозореца открехнат” от стихотворението на Борис Христов „Прозорец.” Ти, когато се повдигнеш, какво искаш да видиш?

Ще ти отговоря с метафора на Борис Христов. Искам да видя „кръстоносния марш на щурците”. Ако трябва да разтълкувам твоя въпрос, от моя прозорец виждам онова, което виждах от същия този прозорец преди повече от 30 години, защото през 1985 г. бях тук. И, ако трябва това да не бъде метафора, а да бъде онова, което мисля, е, че бих искал от този прозорец да виждам България различна – такава, каквато съм мечтал да я видя през 1985 г., когато за първи път гледах от този прозорец. Искам да видя една просперираща европейска страна, каквато заслужаваме да имаме, страна, която уважава себе си, народ, който уважава себе си и има съзнание за своята значимост. Без да съм патетичен, много често, когато застана на този прозорец, точно това си мисля – че, когато през 1991 г. заминах да си правя дисертацията в чужбина, може би не е трябвало да се връщам. Ако знаех, че това ще е така сега, може би тогава нямаше да се върна с ентусиазма, с който се върнах.

К.В. А, мислиш ли, че след 25 години ще виждаш нещо различно?

След 25 години ще бъда на 86 и, ако е същото, не бих искал да имам памет.

М.В. В личен план, разбрах, че, ако можехте нещо да промените за последните 25 години, това щеше да бъде дълбокият размисъл дали да се върнете обратно в България. А, в обществен план?

Дълго мислех как да отговоря на въпроса какво бих променил за тези 25 години. И, знаете ли какво реших след дълго мислене – че трябва да върна всичко, което се е случило през тези 25 години, абсолютно всичко. Мога да обясня защо. Ако си спомняте добре, 1992 беше паметна година за България, когато правителството на СДС, демократичните сили, на които ние бяхме отдали голяма надежда, рухнаха, сдадоха властта по някакъв невъобразим за мен начин. И, тогава, ако си спомняте, започна едно коалиционно правителство под мандата на една политическа сила, наречена ДПС. Според мен от прехода 1992 – 1993, когато имахме един философ президент, с всичките негативи и позитиви по отношение на хорските представи за Желю Желев, с вицепрезидент поетеса (бел. ред. Блага Димитрова) , СДС беше създадено и в него имаше един великолепно талантлив поет. И, сега аз ви питам? Георги Спасов! А, Георги Спасов, малко знаят, че е от поколението великотърновски стихотворци от випуските на Борис Христов. Още нещо ще ви припомня, също много интересно – по това време директор на червеното издателство „Партиздат” беше гениалният поет Иван Динков. Разбирате ли какви хора на прехода 1992 – 1993 са били във властта и са ни давали надежда!? От там нататък след всичко това дойдоха мрачните времена на Жан Виденов, когато се узакониха клептокрацията и мафиотската структура, когато мафията стана властна. След това всичко, което се случи, ме кара да се срамувам. Влязохме в Европейския съюз... Да бяхме стояли извън него, сега сме най-зле, сега всички ни говорят, че сме последни в ЕС. Ако бяхме извън, щяхме да останем извън полезрението и можехме да се прочуем с други неща. Сега ни говорят, че сме с най-лошото здравеопазване, най-лошата икономика, най-бедните, най-мръсния въздух, не искам да продължавам... Влязохме в НАТО и какво направихме? Пуснахме Клинтън да бомбардира Сърбия, толкова ме е срам. Никога няма да изтрия срама... Когато се срещам със сръбски колеги, знаете ли какво първо им казвам – извинявай, срам ме е от моята държава! В какъв оксиморон живеем – да обичаш отечеството си и да мразиш държавата си. Това е. Казвам на сръбските си колеги – аз бях на улицата и не исках да ви бомбардираме. Те ме гледат с подозрение и имат право. Като член на НАТО ние нямахме собствено мнение. И, сега сме така. Сега сме същите епигони – версификатори на демокрацията, ние не сме никакви демократи, просто сме едни демокретени. Така казваше Петър Увалиев. Срам ме е от всичко, което се е случило. Искам да върнем всичко и да започнем отначало. Сравнете сега кой ни управлява, кажете ми един, на когото бихте поверили децата си за два часа без надзор, само един. Един, от когото очаквате да каже нещо морално, да прочете приказка, която не е „Винету”...

М.В. Но в същото време това е нашият живот, това е нашата история, ние сме част от нея и сме позволили, може би и помогнали нещата да се случат точно така, както са се случили. За мен това да бъдеш лекар е в огромна степен индивидуалистична професия. Тоест, човек разчита на собствените си решения, ядосва се на собствените си грешки и действа сам. Как онези грешки на обществото отекват в един човек, който може да взима решения и да носи отговорност за тях?

Маринела, аз се разграничавам от тях. Първо, защото това не са моите избраници, не съм гласувал за тях. И, както казва един умен човек, чието име ще спестя – лошите ни управници не ги избират тези, които гласуват за тях, а добрите хора, които не гласуват. Аз съм от добрите хора, които не гласуваха за тях, и съм си ги избрал. В тоя смисъл нося вина. България има огромно население, но една много малка част от него е народ – със съзнание, със стратегия, със знания за това какво е демокрация. А по въпроса какво е демокрация, ще използвам дефиницията на Цветан Тодоров, ако ми позволите. Той казва – демокрацията има три компонента – другост, вънпоставеност и диалог. Кажете ми, в кое от това ние живеем? В другост ли – да се поставиш на мястото на другия и да действащ, както би искал да действа другият към теб. Вънпоставеност ли имаме, тоест разсъждаваме ли винаги безпристрастно за случващото се около нас, ядем ли се, кълвем ли се? Ние нямаме и диалог – третата предпоставка. 25 години без диалог, искам да ги върна и да започнем като Франко. Вече съм убеден – като Франко. Затвори тая страница, кой какъвто бил. Аз съм бил в онова време, аз съм еднакво виновен с всички, че съм живял в това време, слушал съм Бийтълс, Пинк Флойд, Тото и не съм излязъл на улицата, за да кажа – ти си такъв. Аз съм го търпял и съм виновен по същия начин като всички останали. Всички, които са били по-възрастни от 18 години преди 1989 г., да си мълчат, да си затворят устите. Защото всички – бил в ДС, не бил в ДС, бил партиен, не бил партиен – всички бяхме в една кочина. Затова трябва да я затворим тая страница. Няма демократи преди 1989 г. Познавам лично само двама – Борис Христов и Коста Павлов – затова ги обичам. Единият спря да пише, защото го мачкаха, а другият беше по същия начин и пишеше, и говореше, и го мачкаха, и го спасяваха приятели. Всичко друго да си трае. Нека не ми се обиди някой, но никой друг не признавам за демократ. Нека го приемем като метафора. Какви са тия демократи, откъде изникнаха, каква е тая чудесия? Затваряме страницата до 1993-а и от 21 януари с отварянето на Дарик радио започваме една нова страница.

К.В. В стихотворението на Борис Христов „Кълвач” се казва – „бяхме деца, подивели от смях и бръмчене.” От какво Ви беше страх като дете, от какво Ви е страх сега и влияе ли страхът при взимането на решения във Вашата професия?

Косьо, благодаря ти, че постоянно цитираш „Вечерен тромпет”. И аз съм помислил за това.... Ще ти кажа от какво ме е било страх. Един детски страх винаги изплува в паметта ми и това е страхът, че ще умра. Страхът, който го има всеки. Спомням си вечерите, когато съм оставал сам и съм си лягал, съм осъзнавал, че животът има край. Мислил съм си – Господи, колко е далеч този край, но все пак някога ще се случи. И, онова, което всички усещаме – онази студена пот, която те облива, когато осъзнаваш, че няма да си вечен. В същия момент обаче, когато узрях и помъдрях започна да ме гони другият страх, че може да съм вечен. Забелязах с голяма изненада, че тук ме избива същата пот – какъв ужас, каква тегоба би било да живееш без да има кончина това. Като в оня виц за рая, в който карали един джазмен да свири непрекъснато и му казвали, че това не е раят, това все пак е адът и трябва да се свири. Няма край.

К.В. „Къпане на самодива” – „Жена премина под дървото и на брега захвърли тежката си дреха.” Какво харесваш в една жена?

След като съм с третата си жена е трудно да ти кажа точно. Видимо съм правил грешни опити. Надявам се сега жената, с която съм, да притежава всички онези черти, които съм търсил във времето и като по-мъдър мъж съм намерил. Какво търся ли? Искам жената да е умна, очите ми да я харесват, да ме радва, защото Джон Лок има една мисъл, която много харесвам – няма нищо в разума, което да не е минало през чувствата. Мисля, че ако жената ми е в разума, значи тя ми е минала през усещанията. Така че, ако трябва да отговоря точно на въпроса, бих искал една жена да е в разума ми, минала през усещанията.

К.В. А тя какво харесва в теб?

Че съм пич! Че съм мъж, който е от онази консервативна серия, от котилото на онези мъже, които според мен все по-малко се срещат. Някак си се префиниха, някак си се шлифоваха, някак си мъжете станаха повече епигони на онези мъжкари от едно време – от тези, които, ако ми чукнат на вратата и им имам доверие, ще взема лопатата и ще копая с тях, пък каквото и ще да закопаваме. Мисля, че това е нещото, което много ценя в себе си – верността в истинския приятел и в романтичните ценности на мъжкарите бохеми. Защото аз в някакъв смисъл съм си бохем, в целия контекст на бургаското бохемство, което Христо Фотев наложи. Това не е само пиене, нали? Това е пиене с мислене, пиене със споделяне, симпатия...

К.В. „Тъга” –„И спориме дълго, и философстваме за морската флора и фауна.” Ти кога за последен път беше тъжен?

Косьо, смятам, че интелигентните хора са тъжни хора. Би било страшно глупаво, ако изглеждам твърде весел. Иво Андрич в един разговор с една голяма сръбска поетеса казва – ти си страхотна поетеса, защото, когато чета твоите стихове се натъжавам. От друга страна всички умни хора, които харесвам, всички големи поети, включително и Борис Христов, те не пишат друга поезия освен тъжна поезия. Смятам, че голямата поезия, великите мисли трябва да навяват тъга, тоест трябва да ни карат да се чувстваме тъжни, защото сме толкова несъвършени, че какво весело може да произходи от това, освен тъга? Големите поети са тъжни поети, освен това не знам, когато слушаш Майлс например дали ти става весело или тъжно...

К.В. Знаеш ли, че първото интервю на Майлс Дейвис е в „Плейбой”? Казвам го по повод смъртта на Хю Хефнър...

Да, Хю Хефнър. Много хора казват, че е велик човек. Вероятно е така, но моите герои са други.

К.В. „Следобедно кафе” – „А как бих искал с някого да разговарям, кафе да му варя и в болките му да се вслушвам.” Ти кога обичаш да оставаш сам?

Ако питаш домашните около мен, ще кажат, че съм различен човек от този, който изглеждам. Аз обикновено съм доста себедостатъчен. Най-хубавите неща ми се случват, когато съм по-скоро сам – когато пусна на екрана един футболен мач, отворя компютъра, петте книги около мен и обръщам внимание само на головете, особено, когато Меси ги прави. И след тези четири или пет часа вкъщи – на другия ден бивам упрекван, че не съм разбрал какво са говорили с мен, че детето ми е казало нещо, че моята половинка е разговаряла по важен въпрос с мен. Какво следва – обвинението, че съм бил сам със себе си и собствените си мисли. В този смисъл, когато ме обвинят, аз казвам, че всъщност нищо не правя за себе си и се смятам за човек, който живее в някаква емпатия. Но, колкото и да съм самодостатъчен, не мога без съобщността с близки хора. Затова, извън дома обикновено съм човек, който държи на приятелите си. Те са малко, но са в сърцето ми.

К.В. Тоест, уточнението е, че си сам, но не и самотен.

Да, абсолютно, не съм самотен. И в този смисъл тъгата ми е някак прикрита и затова изглеждам навън много весел. Тъгата си е само за мен и тя е свързана с общоизвестните житейски истини, които умните хора сюблимират в някаква тъга.

К.В. Музикално ме вълнува един въпрос, затова сега ще ползваме „Петимата музиканти.” В тях Борис Христов казва: „В горещия септември на едно далечно лято петима клоуни, петима музиканти бяхме ние ...” Каква музика слушаш, но ние не знаем, че слушаш. Всички знаем какво слушаш. Но, има ли музика, която не показваш, че слушаш?

Значи, всички мислят, че аз слушам само джаз, но това не е съвсем вярно. Аз слушам джаз, когато съм сам, когато около мен няма други хора, защото не искам да ги тормозя с Телониъс Монк, с Бил Евънс или с Орнет Колман... Само Нойзи мога да тормозя с Орнет Колман. И той би го приел като Милко Калайджиев дори, толкова леко... Това, което другите не знаят, е, че имам много любими смуут джаз музиканти. Слушам много смуут джаз, някак си така прикрито, защото пуристи като теб могат да кажат – мале, какъв простак, слуша смуут джаз. Обаче, аз съм един от най-големите познавачи на смуут джаза и ще кажа, че в тази зона има невероятни музиканти като Джералд Олбрайт, саксофонистът на Фил Колинс. Той е прекарал целия си живот с различни други музиканти, но има поне 10 уникални албума. В някакъв смисъл смуут джаз музикант е и моят любимец Джордж Бенсън. Обаче кой може да обвини Джордж Бенсън, че не е голям музикант? Или пък Дейвид Сенборн? Примерно „A change of heart” или „Straight To The Heart” не са джаз албуми, те са смуут, те са фюжън. Този жанр, те са гениални и оттам малката ми дъщеря е в ръцете на Дейвид Сенборн. И, знаете ли какво си пожелах, когато я сложих в ръцете му? Казах й – искам да станеш музикант като него. Той беше много изненадан, защото е преживял полиомиелит, той е с пареза на лявата част – засегнат е левият крак, почти не работи с лявата си ръка. И, когато е бил дете, лекарите са го накарали да започне да прави физиотерапия, за да може да се раздвижи, да си избере някакъв инструмент... И той си избира саксофона. Когато разговарях с него, той ми каза: „Господи, ти искаш дъщеря ти да стане музикант, а пък аз исках децата ми да са лекари, защото благодарение на лекарите аз открих таланта си.” Той, когато хване саксофона, ръката му стои особено. Не можеш да повярваш, че това е най-продаваният саксофонист в света. Практически, аз, благодарение на него открих джаза. И благодарение на ФСБ. Влизането в джаза е дълга тема. Дълга тема...

Цялото интервю с проф. Коста Костов можете да чуете в звуковия файл.

Контакти © 2012 - 2015 Всички права запазени.